Читать онлайн «Листопад»

Решат Нури Гюнтекин

Листопад

Произведението, което държите в ръцете си, е подготвено за печат и публикувано като превод на оригинала от първото издание на турски език през 1930 година.

Първа глава

— Защо подадох оставката си от „Златолист“ АД ли? Няма нищо чудно в това. Не можех да преживявам със заплатата от шейсет и две лири. Грижех се за двама малки братя и болна майка. Понякога майка ми се оплакваше, че й е студено, а братчетата, че са гладни. Аз повдигах рамене и казвах: „Какво да правя, този аршин мери така. Ако прахосвам заплатата си по барове и балове, и ви оставям в това положение, имате право на недоволство. Но сметката е ясна. “ Ако успеят да проумеят ситуацията — добре. Ако пък не, им заявявах: „Дами и господа, ако не ви се нрави тази трапеза, да не даваме напразно пари. Ако някой знае по-добро място, да ми каже, заедно да се пренесем там“, и тръшвайки старата врата, си излизах. Майка ми е стара. Малките ми братя са безпомощни. И когато се изказвах така, те, волю-неволю, омекваха. Но как да обясня положението на големия ненаситен звяр, сиреч на себе си? Вече прекрачих трийсетте. Пращя от здраве и енергия. По природа съм безочлив. Каквото видя, приисква ми се. Видя нещо за ядене, приисква ми се, нещо за обличане — приисква ми се.

Отгоре на това намирам, че и аз имам право на това, най-малко колкото другите хора. При тези обстоятелства, можете да си представете какъв порой се отприщва у мен.

В мрачните зимни вечери студът от калта прониква през издънените ми подметки и стига чак до дробовете ми. Аз се прибирам вкъщи, заобикаляйки дюкяните, на които дължа пари, а край мен профучават луксозни коли. Познавам някои от хората, които се возят в тях. Отиват да гуляят, да пръскат купища пари за ядене и пиене. Докривява ми. Питам се: „С какво всички те са по-добри от мен? Защо след като те могат да черпят с пълни шепи от живота, аз се влача като улично куче? Защо да не мога да си позволя това, което ми се яде, да облека това, което харесвам? Защо и аз да не мога да взема в обятията си жената, която желая?“

Така се борих със себе си, месеци и години наред. Накрая стигнах до следното заключение: „Баща ми е прекалил с честността. Едно си знаеше и повтаряше: най-ценното наследство, което един баща може да остави на децата си, е неопетненото име, и толкова. Нима би било лошо, ако доброто име е подкрепено с някои материални блага? Но бедността не може да бъде понесена от повече от едно-две поколения. Какво е правил и струвал баща ми, добро или лошо, е друга тема. Истината е, че не всички богаташи около нас се пръкнаха на този свят с чекови книжки в ръцете си, нали? Не са пропилели находчивите си мисли, с които Бог ги е осенил, ами са ги вложили на място и съвсем целенасочено. Тъй са наредили живота си. След като твърдиш, че не си малоумен, че не си магаре, да не би ръцете ти да са вързани? Вместо да хленчиш като просяк, опитай и ти късмета си. Ако успееш, добре, ако пък не, ще знаеш поне, че си направил всичко по силите си, но не си сполучил — ще прехвърлиш цялата вина на сляпата съдба и ще отминеш. “