Читать онлайн «Сезонът на Костите»

Проклятието

Лъжкинята

В плен

Лекция за сянката

Безразличните

Общността

Стръвта

За моето име

Многообразие

Посланието

За плача

Треска

Неговият образ

Изгряващото слънце

Падането на стената

Задачата

Заветът

Новият Ден

Цветето

Малкият свят

Горящият кораб

Три пъти глупачка

Антиквариатът

Сънят

Разтварянето

Промяната

Годишнината

Забраната

Раздялата

Речник

1. Проклятието

Обичам да си мисля, че в началото сме били повече. Не много, предполагам. Но повече, отколкото сега.

Ние сме малцинството, което светът не приема. Не и отвъд границите на фантазията, а дори тя е в черния списък. Изглеждаме като всички останали. Понякога се държим като всички останали. В много отношения сме като всички останали. Можете да ни срещнете навред, на всяка улица. Живеем по начин, който бихте помислили за нормален, стига да не се вглеждате твърде внимателно.

Не всички от нас знаят какви са. Някои дори умират, без да го разберат. Други пък знаят, но се пазят да не ги хванат. Но съществуваме.

Повярвайте ми.

До осемгодишната си възраст живеех в онази част на Лондон, която навремето се наричаше Излингтън. Посещавах частно училище за момичета, а когато навърших шестнайсет напуснах, за да тръгна на работа. Това беше през 2056-а година, или 127-ма според сционския календар. От младите мъже и жени се очакваше да си изкарват сами прехраната по какъвто начин успеят, най-често зад някой щанд. В сферата на услугите имаше достатъчно работни места. Баща ми смяташе, че водя просто съществуване, че съм умна, но без амбиции, доволна от всеки шанс, който животът ми подхвърли.

Както обикновено, той грешеше.

От шестнайсетата си година нататък аз работех за престъпния подземен свят на сционски Лондон - СциЛо, както го наричахме помежду си. Движех се сред безмилостни банди от зрящи, всеки от които бе готов да стъпче другия под краката си, за да го измести. Всички бяхме част от обширен синдикат, оглавяван от Повелителя.

Изтикани до ръба на обществото, трябваше да излезем извън закона, за да оцелеем. И така ставахме още по-мразени. Превръщахме легендите в реалност.

Аз имах своето малко място в хаоса. Бях сънебродница, подчинена на един от тарторите. Шефът ми бе мъж на име Джаксън Хол, босът на Секция I- 4. На служба при него бяхме общо шестима. Всички заедно се наричахме Седемте печата.

Не можех да кажа на баща си. Той смяташе, че съм сервитьорка в кислороден бар - зле платена, но законна професия. Лесно повярва на тази лъжа. И бездруго нямаше да разбере, ако се помъчех да му обясня защо прекарвам времето си с престъпници. Нямаше представа, че съм сродна душа с тях. Повече, отколкото с него.

Бях на деветнайсет в деня, в който животът ми се промени. По онова време името ми вече се знаеше на улицата. След натоварена седмица на черния пазар бях планирала да прекарам уикенда с баща си. Джаксън не проумяваше защо искам отпуск - за него нищо извън синдиката не си струваше усилието, но в крайна сметка той нямаше семейство като мен. Поне не живо семейство. Макар с баща ми никога да не сме били близки, не ми се щеше напълно да се откъсвам от него. Някой и друг обяд, телефонно обаждане, подарък за Ноемврийския празник. Само да не бяха безкрайните му въпроси. Как върви работата? Кои са приятелите ми? Къде живея? Нямаше начин да му отговоря. Истината бе опасна. Разбереше ли с какво се занимавам в действителност, можеше и сам да ме изпрати в