Читать онлайн «Дневниците на Кари Брадшоу»

Кандис Бушнел

Дневниците на Кари Брадшоу

(книга 1 от "Дневниците на Кари Брадшоу")

На Калвин Бушнел

1.

Принцеса от друга планета

Казват, че през лятната ваканция може да се случи какво ли не.

Най-вече не.

Днес е първият ден от последната учебна година в гимназията и ако питате мен, все си е същата като миналата.

Както и най-добрата ми приятелка Лали.

— Не забравяй, Брадли! Тази година вече трябва да си хванем гаджета! — отбелязва тя, докато запалва двигателя на червения пикап, който наследи от един от по-големите си братя.

— Глупости — махвам с ръка и се намърдвам на седалката до нея. Миналата година също щяхме да си хващаме гаджета, ама нещо ни се размина.  — Защо не вземем да се откажем засега от тази идея, а? — допълвам, докато подреждам учебниците си на задната седалка. Писмото го пъхвам в средата на учебника по биология, където повече няма да може да си развява байрака.  — И без това вече познаваме всички момчета от даскало. И не ги харесваме. Или май си забравила?

— Може би не съвсем — казва Лали, докато включва скоростния лост на задна и поглежда през рамо. От всичките ми приятели Лали е най-добрият шофьор, защото баща й е ченге и настояваше тя да се научи да кара още на дванайсет години — за всеки случай.

— Чух, че имало някакъв нов — допълва тя.

— Е, и? — Последният, който се появи в училище, се оказа някакъв селяндур, който нито веднъж не си направи труда да си смени дрехите.

— Джен П. казва, че бил готин. В истинския смисъл на думата!

— Аха.  — В шести клас Джен П. беше председател на фенклуба на Лийф Гарет.

 — Може. Ама ако е чак толкова готин, колкото казваш, значи Дона Ладона първа ще го прилапа!

— Има много странно име — казва Лали.  — Себастиан нещо-си. Себастиан Литъл ли беше…

— Себастиан Кид1? — ахвам.

— Точно! — светват очите й и в този момент вкарва пикапа на паркинга пред гимназията. Спира и ме поглежда подозрително.  — Ти познаваш ли го?

Замълчавам, докато се чудя какво да й отговоря.

Сграбчвам дръжката на вратата. Сърцето ми се качва чак в гърлото и се опасявам, че ако отворя уста, то ще изскочи.

Поклащам глава.

Вече минаваме през главния вход на гимназията, когато Лали забелязва ботушите ми — бели лачени ботуши, единият леко очукан отпред, обаче са автентични хипарски ботуши от седемдесетте! Имам усещането, че тези ботуши са водили много по-интересен живот от моя собствен.

— Брадли — присвива презрително очи Лали, — като твоя най-добра приятелка не мога да ти позволя да се появиш с подобни ботуши на първия ден от последната ни година!

— Много си закъсняла! — срязвам я безгрижно.  — Пък и все някой трябва да пораздвижи това мъртвило тук!

— За нищо на света не се променяй! — отсича приятелката ми, свива ръката си като пистолет, целува пръста си, насочва го към мен и едва след това се запътва към шкафчето си.

— Късмет и на теб, ангелче! — отговарям аз. Да не се променям, значи. Ха! И да искам, няма да стане. Не и след писмото.

А то гласи:

Скъпа госпожице Брадшоу,

Благодарим ви за подадената молба за Летния семинар по творческо писане към колежа „Ню Скул“. Макар вашите творби да са многообещаващи и издаващи огромно въображение, със съжаление ви уведомяваме, че засега не сме в състояние да ви предложим място в нашата програма.