Читать онлайн «Принципът на доминото»
Автор Адам Кеннеди
Annotation
Рой Тъкър — бивш командос „на сянка“ в пандиза. Измъкват го навън, дават му малко мангизи, докарват и гаджето му. Пълен комфорт. Срещу дребна услуга — да очисти един, дето им се опъва… Кои са ТЕ?
Тези, които управляват света — парите, войните, хората. Те знаят как да прикрият всяка мръсотия. Защото имат много тъпи копелета за изкупителни жертви… Но Рой Тъкър не иска да бъде „тъпото копеле“. И тръгва срещу правилата.
Срещу техните правила…
Адам Кенеди
I ЧАСТ
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
II ЧАСТ
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
III ЧАСТ
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
info
notes
1
Адам Кенеди
Принципът на доминото
На Риган и Джак
Какви бяха тези хора? За какво говореха? Каква власт можеха да представляват? К. живееше в правова държава… Всички закони бяха в сила…
I ЧАСТ
1
Сега, когато всичко свърши или почти свърши, разбирам, че никога не е било така, както го исках. Това, от което се нуждаех, беше недостъпно, поне за мен.
Започва се, когато си много млад. Говорят ти неща, които не са истински. Искат от теб да вярваш, че човекът сам по себе си е ценност, че самоличността му е неприкосновена, че може да отиде толкова далече, да направи толкова много, да спечели толкова награди, за колкото е способен. Трябват му само сила, смелост и честност.
Това е една чудесна история. Завладяваща. Особено за хора, които нямат нищо. Те я научават рано, точно както преди тях техните бащи, майки, баби и дядовци. Чувстват нужда да й повярват и го правят.
Всеки човек е свободен. Съдбата му си е негова собствена. Така те учат. А също, че не е хубаво да задаваш въпроси. Намират начини да накажат хората, които ги задават.
И така, всичко си продължава по този начин, един несъвършен кръговрат, от който можеш да излезеш само ако умреш.
Тогава, разбира се, си отстранен. Това е последното наказание. Онези, които са вярвали най-много и са питали най-малко, свършват, без да вярват в нищо.
2
Заведоха ме в канцеларията на Дичър в четвъртък следобед. Самият Баукамп, неговият заместник, слезе в дърводелската работилница, за да ме вземе. Това не беше обичаен начин на действие в Хобарт, нито пък беше присъщо за Дичър да стане, когато влизаш при него. Но той направи точно това, когато аз отидох.
Имаше сто тридесет и шест мъже в „Максимална сигурност“. Деветдесет и петима негри, дванадесет пуерториканци, трима китайци, двама мексиканци, един индианец и двадесет и трима бели. Само двама от тях бяха учили повече от осми клас. Оскар беше единият, аз другият.
В понеделник, преди да се кача при Дичър, Оскар мина през двора по време на сутрешната почивка и ми подаде цигара.
— Продължавам да чувам разни неща за теб — каза.
— Какви например?
— Нищо определено. Просто нещо витае наоколо. Името ти продължава да е тема на разговор.
Пазачите не обичаха Дичър.
Разпространяваха за него нечувани истории. Говореха, че си сменял чорапите по три пъти на ден, а ризата — по два пъти; че си миел ръцете на всеки десет минути и че си слагал гумени ръкавици, преди да пикае. Той беше бледо, изсушено, сковано и с антисептичен вид копеле, мамка му, но в деня, в който аз говорих с него в канцеларията му, си изми ръцете само веднъж.
