Читать онлайн «Обладателят — този, който взема»

Алма Катцу

Обладателят — този, който взема

Уводни думи от автора

Тъй като „Обладателят“ е плод на фантазията ми, читателите не бива да очакват историческа автентичност, но искам специално да отбележа една волност с историята, която си позволих. В щата Мейн няма град Сейнт Андрю и ако читателят се опита на базата на текста да установи къде точно се намира, ще открие, че попада горе-долу там, където е днешният град Олагаш. В интерес на истината, точно тази част от Мейн не е била заселена чак до 60-те години на XIX век. Но франкоакадийският град Мадауаска, който се намира недалеч, възниква през 1785 година и затова ми се стори приемливо по това време и Чарлз Сейнт Андрю да основе свое селище.

Част 1

1.

Проклет вледеняващ студ. Дъхът на Люк Финдли се виждаше във въздуха почти като нещо твърдо, като замръзнало гнездо на оси, от което е изтеглен всичкият кислород. Ръцете му стискаха здраво волана; беше уморен, но се бе събудил точно навреме, за да стигне до болницата за нощната смяна. Покритите със сняг полета от двете страни на пътя бяха призрачно сини под лунната светлина — като посинели устни на премръзнал до смърт човек. Снегът беше толкова дълбок, че бе затрупал всички дънери и храсти, които обикновено задушават полята, и придаваше на земната повърхност измамно спокоен вид.

Люк често се чудеше защо съседите му продължават да живеят в този северен край на Мейн. Тук бе самотно и мразовито, трудно се развиваше земеделие. Зимата продължаваше половин година, снегът се трупаше по первазите на прозорците, а пустите картофени полета измръзваха.

От време на време замръзваха и хората и тъй като Люк бе един от малкото лекари в този регион, беше виждал доста такива случаи. Пияница (а такива в Сейнт Андрю никак не липсваха) заспиваше в пряспа и на сутринта вече се бе превърнал във висулка. Момче се пързаляше по река Олагаш и пропадаше през тънкия лед. Понякога откриваха труп на половината път до Канада, там, където реката се вливаше в Сейнт Джон.

Ловец, заслепен от снега, се губеше в гъстите северни гори, после намираха тялото му облегнато на някой дънер с пистолет в скута.

„Това не е нещастен случай — каза с отвращение шерифът Джо Дюшейн на Люк, когато докараха тялото на ловеца в болницата. Старият Оли Остергард искаше да умре. Така е избрал да се самоубие“. Но Люк подозираше, че ако това бе вярно, Остергард щеше да се застреля в главата. Бялата смърт настъпва бавно и човек има много време да размисли.

Люк спря колата си на празно място на паркинга на окръжната болница на Арустук, загаси двигателя и си обеща отново, че ще се измъкне от Сейнт Андрю. Просто трябваше да продаде фермата на родителите си ида се премести, макар все още да не бе решил къде. Въздъхна по навик, издърпа ключовете от таблото и тръгна към входа на спешното отделение.

— Люк — каза дежурната сестра и му кимна, докато той влизаше и си сваляше ръкавиците.  — Обади се Джо. Ще ти доведе нарушител, когото иска да прегледаш. Трябва да пристигне всеки миг.

— Шофьор?

Когато станеше беля, тя обикновено засягаше някого от водачите на камиони на дървосекаческите фирми. Бяха прословути с напиванията и сбиванията си в „Синята луна“.