Даниъл Силва
Първа част
1. Мюнхен
2. Ватикан
3. Венеция
4. Мюнхен
5. Ватикан
6. Мюнхен
7. Близо до Риети, Италия
Втора част
8. Лаго ди Гарда, Италия
9. Гринделвалд, Швейцария
10. Венеция
11. Рим
12. Виена
13. Лондон
14. Рим
15. Нормандия, Франция
Трета част
16. Рим
17. Рим
18. Рим
19. Рим
20. Рим
21. Тивериадско море40, Израел
22. Средиземно море
23. Льо Руре, Прованс
24. Сен Сезар, Прованс
Четвърта част
25. Ватикан
26. Виена
27. Цюрих
28. Венеция
29.
Рим30. Рим
31. Рим
32. Рим
33. Ватикан
34. Рим
35. Ватикан
Пета част
36. Рим
37. Венеция
38. Ватикан
39. Гринделвалд, Швейцария, Пет месеца по-късно
Послеслов
Благодарности
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
Даниъл Силва
Изповедникът
На реставратора Дейвид Бул и както винаги, на съпругата ми — Джейми, и децата ми — Лили и Николас.
Благослови ме, Отче,
защото съгреших…
Roma locuta est; causa finita est.
Рим каза думата си; случаят е приключен.
Първа част
Апартамент в Мюнхен
1. Мюнхен
Жилищната кооперация на Адалбертщрасе 68 бе една от малкото в обновеното предградие Швабинг, все още непревзети от шумния и разрастващ се професионален елит на Мюнхен. Сгушена между две сгради от червени тухли, които излъчваха предвоенен чар, тя изглеждаше като грозновата заварена сестра. Фасадата й бе с напукана мазилка, а силуетът — схлупен и невзрачен. Затова обитателите й бяха разнородна общност от студенти, художници, анархисти и неукротими пънкари, надзиравани от властна домоуправителка на име фрау Ратцингер, която според слуховете бе живяла в първата кооперация, построена тук и разрушена от бомба на Съюзниците. Сградата дразнеше кварталните активисти като трън в окото, който трябва да се извади. Защитниците на архитектурното наследство твърдяха, че въплъщава бохемската арогантност, която някога е превръщала Швабинг в Монмартър на Германия — квартала на Хесе, Ман и Ленин. „И на Адолф Хитлер“, би се изкушил да добави професорът, който работеше до прозореца на втория етаж, но малцина в старото предградие искаха да им се напомня, че младият австрийски изгнаник също е черпил вдъхновение от тези тихи сенчести улички.
За студентите и колегите си той бе хер доктор професор Щерн, за приятелите и съседите — просто Бенджамин, а за редките посетители от родината си — Бенямин. В безименен офис комплекс от стъкло и бетон в Тел Авив, където все още се пазеше досието за младежките му подвизи, въпреки молбите му да го унищожат, винаги щяха да го наричат Бени, най-малкия от непокорните синове на Ари Шамрон. Официално Бенджамин Щерн все още се водеше член на Историческия факултет на Еврейския университет в Йерусалим, въпреки че през последните четири години работеше като гостуващ преподавател по европейска история в престижния мюнхенски университет „Лудвиг-Максимилиан“. Това се бе превърнало в нещо като постоянен трансфер, но професор Щерн нямаше нищо против. По странно стечение на историческите обстоятелства, в днешно време животът на един евреин бе по-приятен в Германия, отколкото в Йерусалим или Тел Авив.