Читать онлайн «Пророчеството на сестрите»

Мишел Зинк

Пророчеството на сестрите

1.

Дъждът не ми прави впечатление вероятно защото е тъй подходящ за случая. Излива се на талази като плътна завеса от сребристи нишки и пада върху коравата очакваща зимата пръст. Стоя от едната страна на ковчега и не мърдам.

Застанала съм от дясната страна на Алис. Винаги заставам от дясната й страна и често се питам дали не съм й била отдясно и в утробата на майка ни, преди да ни измъкнат една след друга на белия свят, който сме огласили с писъците си. Брат ми Хенри е седнал до Едмънд, нашия кочияш, и до леля Вирджиния. Хенри непрекъснато седи, защото не може да използва краката си. Не беше никак лесно да го докарат в инвалидния стол до гробищата горе на хълма, за да присъства на изпращането на баща ни във вечен отдих.

Леля Върджиния се навежда и гласът й достига до нас през плющенето на дъжда.

— Деца, трябва да тръгваме.

Преподобният отец отдавна си е отишъл. Нямам представа колко време стоим до калната могила, приютила останките на баща ми, тъй като Джеймс държи чадъра си над главата ми и до него се чувствам спокойна и защитена, а той стои като преграда между мен и реалността.

Алис ни маха с ръка да тръгваме.

— Хайде, Лия, Хенри! Ще дойдем пак, когато грее слънце, и ще донесем свежи цветя на гроба му.

Аз съм родена първа по ред, макар и само минути преди Алис, ала винаги съм била наясно, че сестра ми командва парада.

Леля Върджиния кима на Едмънд. Той вдига Хенри на ръце, обръща се и тръгва към къщата. Над рамото му брат ми среща моя поглед. Хенри е само на десет, но е много по-умен от момчетата на своята възраст.

По тъмните кръгове около очите му разбирам колко му липсва татко. Остра болка пронизва цялото ми същество и се спира някъде около сърцето. Алис може и да командва парада, но аз съм онази, която винаги се е чувствала отговорна за Хенри.

Стоя като закована, краката ми не щат да се помръднат и да ме отведат далеч от баща ми, който лежи студен и мъртъв в земята. Алис поглежда назад. Очите й намират моите през пелената от дъжд.

— Идвам след малко.

Трябва да крещя, за да ме чуе, тя бавно кима с глава, обръща се и продължава по пътеката, която води до имението Бърчууд.

Джеймс взема облечената ми в ръкавица ръка в своята и когато силните му пръсти се сключват върху моите, усещам облекчение в душата си. Той се приближава, за да мога да го чуя в дъжда.

— Ще остана до теб колкото искаш, Лия.

Кимам с глава, докато наблюдавам как дъждът лее сълзи по надгробния камък на татко и чета думите, издълбани върху него.

Томас Едуард Милторп

любящ баща

23 юни 1846 — 1 ноември 1890

На гроба няма нито едно цвете. Дори богатството на баща ми не ни помогна да намерим цветя точно преди зимата да пристъпи в нашия малък град в Северен Ню Йорк, а никой от нас не намери сили, нито желание да изпрати по-надалеч някого, та да купи цветя за скромната църковна служба. Внезапно ме хваща срам заради недосетливостта ми и се оглеждам из фамилното гробище за нещо, каквото и да е, което бих могла да оставя на гроба.

Но не виждам нищо. В мократа трева се търкалят само изкаляни камъчета. Навеждам се, вземам няколко и държа дланта си отворена, докато дъждът ги измие.