Читать онлайн «Вълка от Уолстрийт»

Джордан Белфърт

Вълка от Уолстрийт

На двете ми прекрасни деца Чандлър и Картър

Пролог

Наивник

1 май 1987 г.

— Ти си никой! Абсолютно нищожество! Пълна утайка! — каза новият ми шеф, докато ми показваше борсовата зала на „Л. Ф. Ротшилд“.  — Разбра ли, Джордан?

— Няма проблем — отвърнах.

— Чудесно, защото ти си едно нищо.  — И продължи да ме води напред.

Вървяхме през лабиринт от кафяви махагонови бюра и черни телефонни кабели на двайсет и третия етаж на кулата от алуминий и стъкло, чиито четирийсет и един етажа се извисяваха величествено над прословутото Пето Авеню в Манхатън. Обширната зала, някъде към петнайсет на двайсет метра, бе потискащо помещение, претъпкано с бюра, телефони, компютърни монитори и седемдесет крайно неприятни юпита. Сега, в 9:20 сутринта, всички бяха вече без сака, четяха „Уолстрийт Джърнъл“ облегнати на столовете си и ликуваха от положението си на млади господари на вселената.

Да си господар на вселената… ами май беше доста благородно занимание; докато вървях с евтиния си син костюм и селски обувки усетих, че си мечтая да стана като тях. Но новият ми шеф си направи труда да ми припомни, че още не съм — ни най-малко.

— Ти… Джордан Белфърт — каза след справка с пластмасовата табелка на евтиния ми син ревер, — си свързочник, което означава да набираш по петстотин телефонни номера със задачата да минеш отвъд секретарката на отсрещната страна. От теб не се иска да продаваш каквото и да било, да препоръчваш каквото и да било, или да създаваш каквото и да било. Единствената ти работа е да чуеш отсреща самия собственик на фирмата.  — Той млъкна за секунда, сетне продължи да излива злобата си.  — И щом се добереш до него, казваш само „Здравейте, господин еди-кой си, Скот чака да разговаря с вас“ и ми подаваш телефона, а ти започваш да набираш следващия.

— Ще се справя — отвърнах уверено, въпреки паниката от връхлитащото ме гигантско цунами. Срокът за обучение в „Л. Ф. Ротшилд“ траеше шест месеца — мъчителни, изтощителни месеци в ръцете на задници като Скот, копеле-юпи, пръкнало се сякаш от огнените дълбини на ада на юпитата.

И докато се оглеждах с крайчеца на окото, реших бързо, че Скот ми прилича на златна рибка: плешив и блед, с рядко срещания нюанс на калнооранжево по малкото останала му косица. Беше над трийсет и имаше плоско теме и подути розови устни. Папийонката му придаваше смешен вид. Пред изпъкналите кафяви очни ябълки се мъдреха очила с тънки метални рамки, та точно от тях мязаше на рибка — моята златна рибка!

— Добре — рече скапаната златна рибка.  — Правилата на работното място са следните: никакви почивки, никакви лични телефонни разговори, никакви болнични, никакви закъснения и никакво размотаване. Полагат ти се трийсет минути за обяд — направи кратка пауза той, за да подсили ефекта — и е препоръчително да се връщаш навреме, защото петдесет души чакат за мястото ти, в случай че се прецакаш.

Скот продължи да говори в движение, а аз го следвах чинно на крачка, хипнотизиран от хилядите оцветени в оранжево борсови котировки, точещи се по сивите компютърни монитори. Приближавахме изцяло остъклената стена на залата, която гледа към центъра на Манхатън. Право пред себе си виждах Емпайър Стейт Билдинг, извисил се над всичко и наистина стържещ небето — гледка напълно достойна за един млад господар на вселената. Но точно сега тази цел ми изглеждаше безкрайно далечна.