Читать онлайн «Мефисто»

Асколд Якубовски

Мефисто

Отново Великия калмар!…

Сгъна вестника и го хвърли във водата. Той заплава като корабче и изведнъж изчезна: морето се сви на фуния и го погълна.

Сега вестникът се спуска към дъното и ще легне там, разперил бели крила… Великото море и калмарът — Великия.

Морето… Неговият шум се носи отвсякъде. Той пробягва над блясъка на мокрите камъни, заплита се в скалистите ръбове и поражда малки деца-шумчета. Те подскачат над сиво-кафявите топки на гнездата на гълъбите и зелените чертички на гущерите.

Ако се заслушате, ще усетите как шумът се дели на два различни, и двата бавни и отмерени: широките махове на бронзовото махало на времето.

Шумът казва едно и също: „Заспи, заспи, заспи… Потъни в покоя, в неподвижността. “

… Слънцето със звън пробягва по водата. Махалото се придвижва бавно и към брега плуват призмите на вълните (водораслите са се проточили по скалите и те светят и искрят на пурпурни точки). Отново движение — махалото се залюля на другата страна. Сега ще се оголи белият камък в дълбокото.

Журналистите… Защо го извикаха? Като че ли не е виждал преобърнати шхуни й удавен екипаж в каютите?

Или се досещат? Глупости.

„Работа на Великия калмар ли е?“ — питаха те. И така се вижда, че е той — такелажът е разбит, част от борда — отпрана.

Вероятно е прехвърлил пипалата си и хванал се за мачтите, е увиснал на тях. И е преобърнал кораба.

… Пладне. Скамейката е топла и ласкава — слънце! Все пак тази вода не може да компенсира жегата. Студ и горещина — две крайности. Човек чертае своята линия в промеждутъка между крайностите, но способността да останеш по средата идва със старостта. Това мъдрост ли е?… Или угасване на силите?…

… Гледката е прекрасна — зеленото заливче и късчето море, обхванато от челюстите на бреговете.

И сенките на пеперудите са сини. Сенките са кръгли като слънцето. Това са слънчевите сенки. Те бягат заедно с пеперудите и по нажежената каменна стена се движат неуловими миражи. На нея дреме котаракът, тънко подсвирквайки с нос. От време на време се наежва и повдигнал глава, вторачва очи във всичко дневно. Очи зорки, студени.

„Ще дойда в полунощ. Мефисто. “

— Слушай, котарако, душо прозорлива! Ти по цели нощи не спиш, ти всичко виждаш, всичко знаеш. Какво ще стане? Ще дойде ли той? Как ще го видя през нощта? Ах, да, пълнолунието… Ще го видя най-после, стига тази телеграма да не е просто заблудили се в проводниците подводни изпразвания. Въпросът е: къде свършва жаждата за всезнание и къде започва мечтата за всемогъщество? А, ето че към нас идва вкусен студен чай, идва на непрегъващите се крака на моя стар Хенри. Благодаря, старче, благодаря. Ти вярваш ли в съдбата?… Показаха ми „Мариана“. Това беше трудолюбива шхуна — отначало стоки за Папуа, а след това събиране на „морски краставици“ на Големия бариерен риф.

Оттук се вижда австралийският бряг.

Корабът е преобърнат на плитко място. Значи, той е тук някъде.

А почеркът е неговият — нощ, спящ екипаж, викът на вахтения, когато е забелязал светещата маса на Великия. Той мята ръце на мачтите и провисва на борда — жив, яростен товар!